Лежахме двама с тебе там,аз до теб и ти до мен,тъй близко и така далеч един от друг.Усещах допира на топлото ти тяло ,но душата ти не чувствах,мислите ти бях отлетяли в миг. И когато се върна от думите едва отронили се от устата ти разбрах-променило бе се всичко и нямаше какво да сторя.Мечти загърбени отдавна,в съзнанието загнездени идеи,цели забравени отново се бяха появили.Натъжих се,сълзи напираха в очите ми,но знаех ,че нищо не бих могла да сторя-каквото е писано ще стане,ще последваш съдбата дори това да значи край.Край за теб,за мен или за нас.Ти целуна ме,в прегръдките си ме обви,успокои ме,че каквото и да става ще сме двама-аз до теб и ти до мен.За пръв път се осъмних в думите ти,за пръв път не бях убедена,не успях да ти повярвам.
 И ето днес е нов ден.Ний пак сме двама,аз до теб и ти до мен. По улиците стари пак вървим, всеки потънал в своите мисли,страхове,мечти."Защо мълчиш?" ме питаш ти,въпреки че не по-зле от мен знаеш,че ти си този,който има нещо да сподели.И ето пак градинката си наша,от където всичко тръгна и където всичко стига,и пейката позната,на която толкова спорове сме разрешили.И всичко е същото,но аз се чувствам някакси различно...Говорихме.Какво си казахме единствено сърцата ни разбраха.Объркан си,но трябва да решиш.Не за себе си -за нас.
 Сега е нощ.Лежа,но този път сама.Лежа и мисля.Сигурна съм,че и ти не спиш, стоиш на прозореца,загледан в луната и търсиш отговори на безбройните въпроси.И аз не мога да ти помогна,защото знам единствено едно-ще бъдем двама,аз до теб и ти до мен. Не ти ли е досатъчно това? Защо ли питам? Никога не би признал,но и двамата дълбоко в сърцата си знаем. И отговорът не е да.